Рядко ми се случва да пиша нещо за цялостното творчество на някого. Предпочитам да се съсредоточа върху нещо конкретно. Обаче Петя Кокудева е толкова чудесна, че няма как да пиша само за някоя нейна творба.

Винаги съм обичала да чета поезия, но в последните 15 години не се впечатлявах от нищо, докато не попаднах на Малките същества. Толкова докосващи, нежни и мили стихове. Умни и деликатни. Ей така си четях със спящият Макс и ми беше уютно и спокойно.

После се върнах на работа и трябваше да правя Празник на буквите. Целият сценарий се въртеше около Питанките. Децата толкова много харесаха текстовете, че научиха наизуст не само техните стихотворения, а всеки научи всичко.

Към Лупо и Тумба подходих доста скептично. Някак не мислех, че е възможно да харесам тези кратки ситуации, обаче те са страхотни. Толкова мъдрост има в тях. Поднесена по един такъв уж детски начин, а всъщност е откровено философски.

Четейки нейните произведения се изумявам от липсата на всякаква нафукана дидактическа поучителност. Там има просто любопитство и любов към всичко. Положителност и търсене на щастието.

Не ми се иска да пиша за конкретни стихове, защото ще има спойлери, но във всеки има частичка от нашия живот. Ситуации, които всеки човек и всяко дете познава и може да намери навсякъде.

Именно в това е смисъла, че дори буркана със сладко може да се превърне в поезия.

Илюстратор на всичко това е Ромина Беневенти. Нейните рисунки правят думите истински живи. Допълват разказаните истории и правят всичко видимо, материално и реално. Но само започват образите. Някак, след като се нагледаш, съзнанието само продължава да си измисля и украсява.

Страхотно се получава. Четеш и мечтаеш, учиш децата да четат и мечтаят!

Ясно е, че като обикновен читател съм фен и много харесвам всичко написано. Като учител препоръчвам всяка нейна книга. Във всяка една има много за работа, наистина много. Ако беше в моите правомощия щях да работя по нейните произведения с всеки мой клас.